Е,отиде си и тази сесия ! Чувството отново е по-добро от тава да успееш да се провреш между капките на пороен дъжд...
 След всеки изпит през последните четири години сърцето ми започваше да играе някакъв луд танц,нещо средно между валс и брейк-денс с много попинг .... само,че сега се случи нещо ново,нещо за което доста време ми беше нужно да си го обясня.
  Някъде около обяд,вчера,осъзнах,че съм взел последния изпит във висшото си ,тъй като през осмия семестър ще имаме само стаж (дори сега докато пиша тук ми позвъниха да ходя на интервю за стажа в петък - какво съвпадение а ? ). В първия момент размахах ръце,защото направо си почувствах,че ще литна от радост,че се оттървам от завързаните изпити,които разплитах понякога с голямо желание,а по някога напълно затъпял от скука и незнание - какво по дяволите правя ,за какво ми е това ?...  Та,в крайна сметка се досетих,че вече няма да има изчисления колко дни има до изпита и по колко теми да уча на ден или дори по-колко страници от ел. лекциите да чета  и дали да им намалям шрифта за да изглеждат по-малко. Няма да има трепетно очакване на коментарите на преподавателите ,колко са доволни или колко са учудени от несправянето ни . Няма да има разказване на легендарни сесии и прецеденти в историята на висшото по време на паузата между практическата част и теоретичната. Въобще доста нямане осъзнах вчера и за много кратко започна всичко да ми липсва . Нещо вътре в мен въздишаше и казваше - не мина ли всичко прекалено бързо,какво толкова се случи за това време.И наистина усетих,че останахa десетки злободневни планчета,които така и не се изпълниха - да отидем тук,да направим това ,да се съберем по случая, да полеем случая,да не помним случая на сутринта,дори и великия план как като завършим ще основем компютърна фирма и кой от колегите с какво ще помага (беше голяма утопия!!!) - но така и доста неща си останаха ненаправени . Естествено,че има и много направени,които никога няма да се забравят (като пурвия и последния студентски празник). Никога няма да се забравят и култувите преподаватели,на които един ден съм сигурен,че ще сме много благодарни. Изобщо не бях предполагал,че толкова бързо ще започна да изпитвам носталгия към висшото . Когато завърших средното ми беше напълно нормално да искам да остана и да повтарям лудориите от 12-ти клас и да съм супер безгрижен като перцето от Форест Гъмп. Но сега ми беше напълно неочаквано и изненадващо. Смятах,че всичко съм осъзнал и съм прецелил в известна (немалка) степен какво ме очаква в утрешния ден,но се оказа,че съм пропуснал една променлива - елемента на изненадата !!! Тая проклетичка изненада дето всеки път успява да ме изненада - няма обяснение - просто всеки път е различно и не може да се предвиди. Щом нещо е било хубаво (поне мъничко) за теб - винаги когато се раделяш с него ще се изненадваш какво всъщност е то за теб - само,че изненадата никой не знае колко пропорционална ще е на степентта ти на привързаност - може малко,може и мега много. Но най-интересната страна на изненадата винаги ще си остане за мен - желанието и копнежа да достигна до нея,дори и да не знам дали ще ми хареса - винаги щом усетя полъх на изненада - веднага се пускам по течението...може би обичам прекалено много изненадите ,може пък е обратното - времето ще си покаже до къде ще я докарам...
 В крайна сметка открих,че е хубаво живота ти да е разноцветен като кубчето на рубик,но по-готиното е от всяка страна да имаш по някое друго розово квадратче,за което после да си спомняш с наслада!